ИК Хермес пуска първия роман на Иван Станков
Издателска къща „ ХЕРМЕС “
показва
КЪСНА СМЪРТ
от
Иван Станков
размер: 240 стр.
цена 17,95 лева
ISBN 978-954-26-2164-5
Мисълта дава отговор за бъдещето, паметта дава отговор за предишното, а душата – тя е постоянно в настоящо време!
„ Късна гибел “, Иван Станков
Очаквайте на 17 май!
За книгата
Главните герои в тази книга са двама мъже и една жена.
Те са несъединени самотни върхове на любовен триъгълник.
Живеят отвратително дълго, до наши дни.
Иначе са връстници на новата българска страна.
Провират се през войни, протести, преврати.
Но Историята е единствено украса.
Както множеството книги на света, и тази споделя за обич и за гибел.
Героите би трябвало да устоят и на двете.
И в живота, и в книгата ранната гибел е отблъскваща.
Късната – привлекателна.
Но чунким някой в миналото си е отивал в точния момент?
Авторът
Писането е избавителна задача, която стартира преди да има още обект за избавяне. По този метод писателят избавя и себе си.
Интервю с Иван Станков
Иван Станков е публицист и преводач. Професор по българска литература във Великотърновския университет. Роден през 1956 година в с. Гомотарци, Видински окръг. Завършва българска лингвистика през 1982 година Автор на монографични проучвания върху творчеството на Асен Разцветников, Йордан Йовков, Димитър Талев, Васил Попов, Борис Христов и други
Преводач от румънски на Мирча Картареску, Дан Лунгу и други
Автор на книгите „ Спомени за вода. Dm “ (2014), „ Улици и кораби. Gm “ (2017), „ Имена под снега. А7 “ (2019) и „ Вечерна женитба “ (2020).
Носител е на Националната литературна премия „ Елиас Канети “, на литературните награди на Портал „ Култура “, „ Стоян Михайловски “ и „ Хеликон “.
Г-н Станков, Вие сте създател на четири доста сполучливи сборника с разкази, а след броени дни излиза и първият Ви разказ – „ Късна гибел “. Защо решихте да промените жанра?
Не съм го сменил аз. Книгата си го смени. Издателството също даде рамо на промяната. В подадения ръкопис на книгата след заглавието нямаше никакво жанрово конкретизиране. Издателите ме убедиха да има. И там да написа „ разказ “. Това към момента не ме прави романист.
На територията на жанровете постоянно е хлъзгаво. Подобно на металите в природата, и те все по-рядко се срещат в чист тип. Аз се усещам уютно в онази гранична междужанрова зона, в която нищо не е несъмнено. В българската традиция от Йордан Йовков през Васил Попов и Йордан Радичков до Г. Господинов много народ е обитавал сполучливо по тези ничии земи.
За мен е надалеч по-важно един създател да има не собствен род, а собствен свят и този свят да бъде различим във всичките му книги, колкото и разнообразни да са те между тях. Няма значение дали четете поезията или прозата на Борис Христов, на едно и също място ще бъдете.
Първите ми книги с разкази все желаеха да бъдат освен това и аз мисля, че в действителност бяха. Те в действителност се натискаха да бъдат романи, желаеха да минат в по-тежката категория и аз едвам удържах юздите им, убеждавах ги да ме оставят на мира. Не виждате ли, им споделях, че аз нямам романово мислене, за тази работа се желаят специфични неща, с които аз не разполагам.
Съзнателно или неверно, тези ми книги бяха наричани и романи. И то от писатели и академични люде, които рядко бъркат неумишлено.
Новата ми книга изиска още при зачеването си да бъде разказ. Едва се споразумяхме. Мирясахме и двамата, тъй че по време на писането нямаше рев и скърцане със зъби. И въпреки всичко не стана напълно нейното! В тялото на „ Късна гибел “ са вградени две паралелни романови линии за трима души. Техните влакна се усукват една към друга, съвсем без да се допират. При това всяка глава се оформя като независима и в някакъв смисъл приключена. Все едно е разказ, изработен от разкази с едни и същи герои. Във всеки случай „ Късна гибел “ даже и в моите очи стои много покрай романа. А дали в действителност е разказ, ще си решат читателите, в случай че това въобще ги заинтересува.
В „ Спомени за вода. Dm “, „ Улици и кораби. Gm “ и „ Имена под снега. А7 “ пишете за сегашното си. „ Вечерна женитба “ ни връща 100 години обратно във времето. Къде ще ни заведете с „ Късна гибел “?
„ Късна гибел “ се простира от епохата на Стамболов до наши дни. С нелинейна последователност. С ретроспекции и интроспекции. Неритмично. Понякога забавено, различен път насечено. Както в действителността, по този начин и в книгата, някои дни бучат и се вият като циклони, а след това цялото последващо десетилетие едвам се влачи под слънцето.
През дългото съвсем век и половина време на книгата светът и животът се трансформират доста. Само индивидът стои някак отвън времената и държи да ни покаже, че от прогонването от парадайса до момента нищо в него не е мръднало и той си остава все същото комплицирано уравнение с хиляда незнайни.
Времето в книгата не е нито отмерено, нито задоволително достоверно от позиция на Историята. Около любовния триъгълник на главните герои минават фигури и на действителни исторически персони, множеството единствено щрихирани. Някои са познати политически лица, висши офицери, известни писатели. Но всички те са единствено декоративни сенки. Книгата в действителност има лека историческа аура, тъй като посредством героите си наложително би трябвало да опише времето им. Но „ Късна гибел “ никога не е исторически разказ.
Какво е мястото на безконечните тематики за любовта и гибелта в цялостния план на книгата?
Под стъкления капак на любовта и на гибелта можете да сложите всевъзможни хора и събития – действителни, достоверни, въобразени. Навярно цялото човечество живее точно под този капак и по тази причина литературата толкоз обича двете тематики. Впрочем има ли други? Аз не се сещам. От обич и от гибел е изработен самият човек.
В заглавието на книгата гибелта е наречена късна, тъй като героите живеят прекомерно дълго. Малкият им живот се провира през огромните исторически събития като през нещо далечно, което едвам ги допира. Защото претекстът, дълбокият претекст на живота им е любовта. Неразгадаема, непобедима, във всевъзможни трансформи. Понякога ангелическа, различен път мъчителна. Невинаги праведна, постоянно сбъркана, от време на време перверзна. Значи – човешка. А на края на любовта и на края на индивида постоянно ли стои гибелта? На този въпрос книгата дава отговор: избирай, читателю!
В романа пишете: И последният човек, най-изпадналият, и той е една богатства новина, едно евангелие. Затова би трябвало да го четем с религия. Колко мощна е вярата Ви в индивида?
И най-красивите, и най-страшните неща на този свят са направени от човек и за човек. Няма различен център. Нито светът, нито животът имат различен избор, с изключение на да бъдат антропоцентрични. Човекът е ядката на ореха. Той е освен център, само че и смисъл самичък по себе си. Ако цялото човечество можеше да се събере наведено над една преди малко родила майка, то тогава щяхме да забележим седем милиарда индивида усмихнати едновременно! Ако ги съберем същите тези хора над бележника с първата шестица на някое хлапе или при първата чиста любовна целувка на двама млади – броят на усмивките ще бъде все същият. Обичащият цветята или животните, или водата, или въздуха, или дръжката на ножа си – непроменяемо някой ден ще осъзнае, че обича и индивида. Защото той в действителност още от основаването си е богатствата новина на този свят!
Пък и какъв смисъл има и най-красивата крайморска канара, в случай че в никакъв случай не е била и няма да бъде забелязана от човек? Човекът е освен смисъл в себе си, той придава смисъл на всичко останало.
И не на последно място – индивидът е облик и сходство на Бога. И даже да се затрие из лабиринтите на изкушенията, из блатата на омразата и из бездните на закононарушението – даже тогава му е даден късмет, както се е случило с разбойника Варава.
Писателят каквото и да седне да написа, от четиристишие до разказ, ще го направи, с цел да избави някого. Писането е избавителна задача, която стартира преди да има още обект за избавяне. По този метод писателят избавя и себе си.
В „ Ноев ковчег “ Радичков се обръща към гибелта с „ благодетелко наша “.
И тук тримата съществени герои – един недодялан преподавател, един офицер и една световна дама – намират покой едвам в края си. Макар от самото начало да са подозирали, че живеят в книга, написана от различен. Единият се помирява, другият се бунтува, третият напряко води война за авторското право над живота си. Късната им гибел ги успокоява и приютява като благодетелка.
Каквито и ще да сме – модернисти, постмодернисти или супермодернисти и свръхавангардисти, надалеч от манифестите, а от време на време и обратно на желанията на самите създатели, литературата постоянно ще продължи да възпитава. Дори когато споделя за злодеи, тя работи по наложителност в интерес на добротворство. Защото на дъното на нашето създание лежи синапеното зрънце на вярата. Обвито е то в тънката ципица на изначалния човешки боязън, че докладът за нашия живот се написа от някого отвън нас и един ден този доклад ще се окаже отвратително цялостен, без пропусната секунда. Така написа и в книгите, по този начин написа и в Книгата! Човек не всеки път си дава сметка за зрънцето и за боязънта. Но те са там, на дъното ни. И литературата непрекъснато ни го припомня. Надява се, горката, че ни е направила малко по-добри, в сравнение с можем да бъдем.
Разказвате за един дълъг и комплициран интервал, изграждате многопластови облици, засягате значими житейски тематики и всичко това единствено в границите на 240 страници. Как успяхте да кажете толкоз доста с толкоз малко думи?
Дали думите са доста или малко – няма огромно значение. Важното е да няма непотребни. От положителните книги не можеш и една дума да измъкнеш или да им добавиш. Не количеството, а мярата стои върху блюдото на читателския кантар. От Томас Ман не можем да желаеме малко думи, тъй като мисълта му е епична. Както пък не можем да чакаме доста думи от Халил Джубран, тъй като е в другия завършек на правата.
Аз не знам какъв публицист съм. Дори още не знам дали в действителност съм публицист, тъй като съм още жив. Но съм пишещ човек и по тази причина тук си признавам, че съм безсърдечен към написаното. Отдавна изгубих всякаква жалост към задрасканите, към изхвърлените думи, абзаци и страници. Нямам писателски бележници, всяка последваща страница за мен е Арктика – неовладяна и свирепа. И би трябвало да я трансформира в иглу. Виждал съм европейски писатели, които пишат на ръка, без нито една корекция по страниците. Като човек, правещ нещо от думи, по-скоро наподобявам на скулпторите – какво благоговение ме обзема, когато си помисля какъв брой остатъци от мраморния куб е изхвърлил Микеланджело, до момента в който се получи Пиета.
А и да си призная, тъй като ми се постанова да чета много (все отново преподавам литература), огромният размер на книгата ме изпълва с съмнения. Невинаги основателни, несъмнено. Но виждам, че от време на време издателите усилват с механически хитрини размерите. Така модерният човек, който чете по-малко, вероятно лекува дребната численост с огромния размер, не знам.
Но и измежду обемните, и измежду маломерните има огромни книги. Примирал съм от екстаз и над Кафка, и над Пруст. Така че не размерът, а мярата е критерият. Бих бил доста удовлетворен, в случай че и далечните, анонимни читатели, които в действителност са най-важните читатели на всяка една книга, останат с усещането че съм споделил доста неща с малко думи. Сега, когато книгата ми потегля на път към тях, тъкмо това си поисквам!
***
В огромното време на старостта прелистваше живота, с цел да се види в профил в мощните си години, да си напише оценка в последната тапия, която трябваше самичък да си връчи. И все сред три и четири се колебаеше. Невзрачен, какъвто си даваше сметка, че е, без никакви огромни качества, бе стискал цялостен живот дадената му при раждането монета и бе живял с простичкото човешко обвързване да я удвои. Явно не му бе обещано доста, щом не му се искаше кой знае какво. Той се оценяваше по средата.
Плод на дълги и засукани родови клони, които бързо се губеха в безписмовната памет на фамилията, самият Аристотел Теодоров бе станал корен на ново дръвце, от което потеглиха филизите на децата, на внуците и на правнуците му. Но тях ги фиксира вечно в последните бели страници на Библията си. Купи я малко след атентата в църквата „ Света Неделя “ и подреди всичките си мъртъвци един след различен с трите имена, годините на ражданията и смъртите, които знаеше. Поплака над името на майка си, най-мъчно му беше за нея, тогава нямаше още по какъв начин да знае каква дълга тъга го чака напред през годините. Себе си и жена си подреди с рождените години и тиренца. После добавяше всеки новороден. Много от новородените пораснаха, всички живяха, само че някои умряха и той добавяше годината след тирето. Останаха и хора към момента с по една година и тире. Кога ли и кой ли ще ги допише? Няма ли, Господи, някой да допише най-накрая и неговата втора година…
В началото се радваше, като че ли бе написал най-хубавия разказ на света, с герои, означени единствено с имената и с по две цифри, като комплицирани за разгадаване кодове, сякаш без никакви събития, само че с по цяла приключена история, тъй като зад всяко човешко име стои окръглен свят – от сътворението до края на времената му. И до момента в който съществува тази негова Библия, хората щяха да си бъдат тук, скрити зад едно име и няколко числа, запомнени, безсмъртни като литературни герои. Защото Ана Каренина като е мъртва, чунким не е безсмъртна в книгата си? На старини направи откритието, че цялостен живот бе гледал на индивида като на книга, в която има и неприятни събития, само че положителното неизбежно побеждава. Като на евангелия, в края на които и на най-големия бандит му се даваше късмет не просто да се избави, а да възкръсне. Така се и обръщаше към завършващите си възпитаници:
– Скъпи мои, пътищата ни се разделят. Запомнете от мен, че индивидът съществува, с цел да има кой да се радва на живота. И последният човек, най-изпадналият, и той е една богатства новина, едно евангелие. Затова би трябвало да го четем с религия.
Житарската търговия на татко му до войните ходя относително добре, тъй като всички помагаха. Аристотел Теодоров бе максимален и се бъхтеше в двата хамбара паралелно с татко си. Внасяха и изнасяха чували до каруците, изсипваха зърното в купчините, оттова се носеше аромат на презряло лято и на самун. Хубаво беше, оранта и сеитбата, жътвата и брашното оразмеряваха живота ритмично, като ария. Красиво бе да се живее във веригата на хляба. На нейния край Аристотел постоянно си представяше отруден, гладен и хубав човек с бяла риза, който чупи пита и раздава частите на жена си и на децата. Но две години след довеждане докрай на гимназията житарският живот стартира да му омалява. Можеше да дава повече. По време на една изтощена юлска вечеря под лозницата загатна, че желае да стане преподавател, и незабавно попита ще имат ли опция да го устоят, до момента в който учи педагогическите курсове в Казанлък. Две години са, не са малко време. Ще се оправят ли без него?
– Трябва да станеш добър преподавател, Ристе. За това ще отговаряш ти. За останалото ще давам отговор аз – каза пресипнало Лефтер Теодоров с имобилен, забит в паницата взор.
Аристотел овладя желанието си да го прегърне или най-малко да постави ръката си върху неговата. Вместо това погледна към майка си.
– Мамо, ти какво мислиш?
– Какво има да мислят майките, Ристе? Нали живеят живота на децата си! Ако остане местенце и за техния животец, тогава ще му мислят – когато отлетят децата.
– Винаги ли децата отлитат, мамо?
– Винаги, Ристе. Даже и когато край теб остават, отново отлитат. И аз дохвърчах при бащата ти през две къщи, пък виж какъв брой съм надалеч оттова.
Понеже бе приключил гимназия, записа се в последните два педагогичен класа. Живееше съвсем мизерно, пестеше пари за четирите пътувания от Казанлък до София, с цел да се види с Деляна Новакова. Пишеше й всяка седмица, тя съвсем постоянно му отговаряше, тъй че всеки ден в ранния следобяд пресрещаше раздавача с ръце в джобовете, с цел да не види оня по какъв начин треперят. В писмата обсъждаха събития, хора, книги. Той й описваше града, суровата, настръхнала верига на Балкана, която в Стража няма по какъв начин даже да си въобразиш; розовите насаждения, без които нейният Бай Ганьо нямало да има с какво да си изпълни срамните мускали,; учебната библиотека, учредена от нейния настоящ професор в София, който в миналото е бил шеф на педагогическото училище; настоящето му списание, което следяха и двамата; казанлъшката гюловица, разказана от Любен Каравелов. Спомня ли си тя по какъв начин един път толкоз смешно и не намясто я бе попитал дали й харесва неговата книга „ Българи от остаряло време “… Писа й, че в миналото, още в отделенията, я харесвал. Ама доста. После в гимназията си въобразил, че я обича даже. Сега знае, че не си е фантазирал, а това е светата истина, нищо че след онази среща с татко й пред пансиона е изгубил вяра за по-голяма непосредственост. Преди това си е представял, че ще живеят дружно, че ще имат свои деца и ще се грижат за тях. След срещата в оня хубав и злополучен дъжд престанал да се взира напред във времето и да съчинява облика на бъдещото си семейство. Да, обича я безнадеждно, затова чисто. Без упования. Не е даже сигурен дали не я съчинява, дали обича нея, действителната Деляна Новакова, или своята заблуда. Но това няма никакво значение, тъй като той е цялостен с жива обич и това му е задоволително, не желае нищичко от нея.
В получените писма обаче четеше освен нейните възпитани думи, които бяха някак хладки – нито студени, нито горещи, четеше и празните места сред тях, четеше точките и запетайките, очакваше всякога знамение някакво да стане и тя да изпусне страшните думи „ обичам те ” или техен някакъв сурогат, или премълчаване, което да ги изговаря скритом. Може пък на идната им среща в София да му ги каже, изговарянето е по-лесно от написването. Не е задължена даже да ги споделя, той желае да усети по какъв начин клокочат вътре в нея, по какъв начин кипят и напират да излязат на открито, а тя едвам ги удържа. Това искаше Аристотел Теодоров – да усети, че и тя го обича. И в действителност, когато й пишеше, че нищо не желае, лъжеше. Лъжеше красиво, безрезервно, жертвено. Защото в най-тъжните си привечерни часове, до момента в който гледаше по какъв начин мастилените контури на Балкана почервеняват в идния залез над Казанлък, си даваше сметка, че желае всичко, искаше я цялата, с очите и устните, с пръстите на ръцете й, с които завършваше нейното антично тяло, тяло на някаква каменна Галатея, оживена от нечовешката му любов. Искаше я с живота и със гибелта й, без да има по какъв начин да знае, че един ден в действителност ще я има цялата. Денят, в който тя нямаше да има към този момент нищо друго, с изключение на гибелта си.
Пишеше Аристотел Теодоров на родителите си, че ще върви до София да се види с братовчедите и с вуйна си Венка, ще остане една-две вечери и ще се върне в Казанлък. И правилно, у вуйна си нощуваше, само че оставаше за по-дълго и по през целия ден и по цяла вечер се губеше. Освен Деляна, поглъщаше и града. Столицата растеше, тежки и влиятелни здания се издигаха, Аристотел разбираше, че зад тези здания стояха пари и власт. Трамваите, електрическото осветяване по улиците в центъра, мостовете, хората по улиците бяха други, все едно са от някакво близко бъдеще, в което той бе чужденец, а Деляна Новакова бе вкъщи си. Роклите й, едната в мек колорит на тъмнозеленото, другата – с цвят на мастило, бяха мощно свити над талията, с цел да подчертаят гърдите, спускаха се по ханша и криеха прасците, те не се виждаха, само че по изяществото на глезените и на двете й ръце, които се редуваха да държат дамското чадърче, можеше да си фантазира цялостната й фигура такава, каквато постоянно я виждаше във въображението или в сънищата си.
Разхождаха се по „ Мария Луиза “ и по „ Раковски “. Това, дето се строи, вижда ли го, това ще бъде новата постройка на Народния спектакъл, в този момент играят представленията си в „ Славянска сказка “, ето там, вдясно. Ако той желае, могат да обядват тук, в гостилница „ Средна гора “, бай Георги се споделя съдържателят, тук писателите ядат и пият на вересия. Може, само че той я кани. Разбира се, тя на драго сърце се съгласява поканата да е негова. Явно се стараеше да не го уязви, без да желае, само че го правеше естествено, горе-долу красиво, както прочее се и хранеше.
Вратата на гостилницата бе отворена, тя влезе напълно свободно, без да се оглежда, очевидно доста пъти бе идвала тук. На отсрещната стена висеше бяла дъска, на която имаше окачени смешни рисунки и стихове, написани небрежно на ръка. Бай Георги ги поздрави учтиво с „ бон соар ”, нищо че бе към момента следобяд, и ги настани на една от свободните маси. Ах, възкликна Деляна Новакова, Аристотел извадил шанс, вижда ли оня човек в тил, когато се обърне, ще го познае, това е Елин Пелин. Тук идвали съвсем всички писатели, изключително вечер, по-малко ядат, повече пият и доста се смеят, майтапят се един с различен, само че най-вече с отсъстващите. Понякога и със самия княз се майтапят. Да, бивала е тук доста пъти с сътрудниците си, да пият по чаша вино и да гледат писателите, за които им преподават на лекции и в семинарите. Онези сериозните от „ Мисъл “ и те идвали от време на време, изключително откак Яворов се бил върнал от четничеството си в Македония.
Харесва ли й на девойка Новакова оня първи превод на „ Братя Карамазови “ от времето, когато те са били горе-долу деца? На него не толкоз. Дори го намира за слаб, не е чувал за преводача, някой си Йорданов, не запомнил първото му име. Но в случай че до него се постави преводът на „ Престъпление и наказване “, изработен от Моско Москов преди четири години, може да се онагледи бързото развиване на българското преводаческо изкуство. Какво мисли тя по въпроса? Ами тя избира да чете оригиналите, взема ги от библиотеката, само че е прелиствала превода на Москов и го намира за доста порядъчен. Ама той, Аристотел Теодоров, излиза ли най-малко понякога от тези свои книги? Ами че книгите може да са значими, само че въпреки всичко са доста дребна част от света. Да, той си дава сметка за това, само че там вътре, в тях, животът е доста по-интересен и несравнимо по-дълбок. Тя не има вяра в това. Да не вземе в този момент, както са тук в гостилницата, да й развие някоя поема за някой популярен инквизитор, тъй като, първо, тя е жена и не става за такава сцена и второ, гледа да се държи надалеч от тежките въпроси на Достоевски. Но, госпожице Новакова, все в миналото човечеството би трябвало да им отговори. И до тогава все ще се мъчи над тях. Ха-ха-ха, какъв шмекер бил господин Теодоров, чакал човечеството да им отговори по някакъв единствен и повсеместен метод, който би го устроил и би го успокоил. Но този отговор е доста надалеч. Толкова надалеч, колкото надалеч е въобще визията за бленуваното от него човечество. Представя ли си той какъв брой време би трябвало да мине, до момента в който кашата на едно население, да вземем за пример като нашето, се трансформира в народ? А какъв брой още ще мине, до момента в който народите станат на човечество! Защо не се откаже от човечеството, нали вижда по какъв начин то на практика всеки ден дава отговор на тези прокълнати въпроси – сякаш е тръгнало да пресушава детската сълза, а все гази в реки от кръв. Тя е песимист, небесните, високите неща няма да се решат на земята. Поне не на тази, сегашната земя. Кесаревото кесарю, божието – богу, нали по този начин споделят неговите книги. Но ето, тя пита: а човешкото – кому? И дава отговор простичко – човеку. Живеят във века не на боговете, нито на народите, а на индивида, това евентуално му звучи цинично на господин Теодоров. Но да не й придиря, тя е въздържан безсрамник.
И още нещо, снижи глас Деляна Новакова. Разбира и от писмата му от Казанлък, само че и от доста по-преди, още от гимназията, по какъв начин и какъв брой я обича и в духа на цинизма си, ще му каже, че и тя го обича, въпреки по някакъв необикновен метод. Да, обича го, тъй като и тя обича същата тогавашна Деляна Новакова, онази от предишния век, чистата. Както доста от хората не могат да реализират фантазията си, по този начин и тя ще се лута през годините към онази, отминалата Деляна. Тя не е мъртва, несъмнено, понякога даже я допира. Но двете към този момент са доста разнообразни и от време на време едвам се понасят. Дава си сметка какво е претърпял той тогава пред пансиона. Тя не отдава огромно значение на политическата омраза сред бащите им, какъв реакционер е татко й? Никакъв. Какъв либерал е неговият татко – също никакъв. Ето, той, сегашният господин Аристотел Теодоров, бъдещият преподавател, е същият като оня бивш гимназист. Просто в този момент знае повече, само че знанието не го е увредило. Има такива хора. За жал, тя не е сред тях и това е нейната неволя. В случая и негова. Но тя си го обича по оня собствен метод и по този начин ще бъде по всяка възможност до гибелта й, ще го обича някак с паметта и съвестта си. Както ще си обича онази тогавашната нейна Деляна.
Аристотел Теодоров се бе свил, не гледаше към този момент по какъв начин тя се храни красиво, не следеше очите и красивите й ръце. Май не следеше и думите й. Чувстваше се дребен. Не пред нея, а пред себе си. Защо, за какво не стане и не си замине? Защото тя все някак го обича? Ами че това е доста дребно. Запалена кибритена съчка е нейната любов до горящата факла на неговата обич. Милост някаква, трошица, подхвърлена на гладно врабче.
Но не. Продължи да стои на масата, тъй като долавяше като пеперуда с антените си, че и той за нея е значим. От напрежението, появило се в изящните й пръсти, от думите й, от смисъла им, само че и от звуковете, които ги образуваха, от гласа й, от свободата, с която изричаше всичко, заключи, че с тази особена любов към него тя се избавя от нещо, което не желае или не може да му каже, че това нещо е ужасно и че той, Аристотел Теодоров, от разстояние, измерено с години и километри, й оказва помощ, и то решаващо. С него, с Аристотел, Деляна Новакова нямаше да живее. Без него – също. И той почувства по какъв начин приема тази даденост меко и покорно, като орис.
На излизане Аристотел Теодоров не разбра бай Георги тях ли пристигна да изпрати до вратата, или по-скоро да посрещне високия слаб господин, който влизаше с няколко идентични книги под мишница. Заповядайте, господин Яворов, това ли е новото издание на стихотворенията ви с увод на господина Славейкова, за което цяла София приказва?
В различен случай Аристотел Теодоров евентуално щеше да се спре за секунди пред поета, да му изкаже възхищението си и даже да му изрецитира нещо от „ Нощ “. Сега обаче беше концентриран другаде, не трябваше да се издава, не трябваше да мълчи, трябваше да поддържа диалога с Деляна като завеса, с цел да не може тя да надзърта зад кулисите след края на драмата в гостилницата, която остави в устата му усет на смола. Заразпитва я за Стража, за татко й и всичко му се струваше доста неуместно, тъй като той по-добре от нея знаеше по какъв начин вървят работите с лозята и виното. А и какво, какво щеше да й каже на разлъка в този ужасяващ здрач, който се стичаше от полите на Витоша.
Спряха. Той взе ръката й, целуна я, само че не я пусна. Задържа я в своята:
– Винаги съм си представял по какъв начин тази ръка е изморена и по какъв начин си почива на гърдите ми. Сега би трябвало да я изтрия. Но по какъв начин се трие нещо мислено, госпожице Новакова?
– Не бързайте да триете нищо, господин Теодоров – измъкна тя внимателно ръката си. – И двамата сме чели, че гибелта ще бъде доста дълга, само че за дължината на живота нищо не знаем. Може и той да не се окаже толкоз пай. А в него, за разлика от книгите, няма художествена логичност.
Зад Баня Баши нямаше никой. Без да се озърта, с цел да види дали това е по този начин, тя хвана както в миналото двете му длани, целуна го по устните, извърна се и отпътува. Аристотел Теодоров не виждаше нито изящните й глезени, нито дамското чадърче. Фигурата й бе изгубила детайлите си, остана цялостна, а той доби странното чувство, че гледа в профил самия си живот. И промълви нещо приблизително сред молитва и проклинание: господи, няма избавление, това ще трае до самата ми гибел.
показва
КЪСНА СМЪРТ
от
Иван Станков
размер: 240 стр.
цена 17,95 лева
ISBN 978-954-26-2164-5
Мисълта дава отговор за бъдещето, паметта дава отговор за предишното, а душата – тя е постоянно в настоящо време!
„ Късна гибел “, Иван Станков
Очаквайте на 17 май!
За книгата
Главните герои в тази книга са двама мъже и една жена.
Те са несъединени самотни върхове на любовен триъгълник.
Живеят отвратително дълго, до наши дни.
Иначе са връстници на новата българска страна.
Провират се през войни, протести, преврати.
Но Историята е единствено украса.
Както множеството книги на света, и тази споделя за обич и за гибел.
Героите би трябвало да устоят и на двете.
И в живота, и в книгата ранната гибел е отблъскваща.
Късната – привлекателна.
Но чунким някой в миналото си е отивал в точния момент?
Авторът
Писането е избавителна задача, която стартира преди да има още обект за избавяне. По този метод писателят избавя и себе си.
Интервю с Иван Станков
Иван Станков е публицист и преводач. Професор по българска литература във Великотърновския университет. Роден през 1956 година в с. Гомотарци, Видински окръг. Завършва българска лингвистика през 1982 година Автор на монографични проучвания върху творчеството на Асен Разцветников, Йордан Йовков, Димитър Талев, Васил Попов, Борис Христов и други
Преводач от румънски на Мирча Картареску, Дан Лунгу и други
Автор на книгите „ Спомени за вода. Dm “ (2014), „ Улици и кораби. Gm “ (2017), „ Имена под снега. А7 “ (2019) и „ Вечерна женитба “ (2020).
Носител е на Националната литературна премия „ Елиас Канети “, на литературните награди на Портал „ Култура “, „ Стоян Михайловски “ и „ Хеликон “.
Г-н Станков, Вие сте създател на четири доста сполучливи сборника с разкази, а след броени дни излиза и първият Ви разказ – „ Късна гибел “. Защо решихте да промените жанра?
Не съм го сменил аз. Книгата си го смени. Издателството също даде рамо на промяната. В подадения ръкопис на книгата след заглавието нямаше никакво жанрово конкретизиране. Издателите ме убедиха да има. И там да написа „ разказ “. Това към момента не ме прави романист.
На територията на жанровете постоянно е хлъзгаво. Подобно на металите в природата, и те все по-рядко се срещат в чист тип. Аз се усещам уютно в онази гранична междужанрова зона, в която нищо не е несъмнено. В българската традиция от Йордан Йовков през Васил Попов и Йордан Радичков до Г. Господинов много народ е обитавал сполучливо по тези ничии земи.
За мен е надалеч по-важно един създател да има не собствен род, а собствен свят и този свят да бъде различим във всичките му книги, колкото и разнообразни да са те между тях. Няма значение дали четете поезията или прозата на Борис Христов, на едно и също място ще бъдете.
Първите ми книги с разкази все желаеха да бъдат освен това и аз мисля, че в действителност бяха. Те в действителност се натискаха да бъдат романи, желаеха да минат в по-тежката категория и аз едвам удържах юздите им, убеждавах ги да ме оставят на мира. Не виждате ли, им споделях, че аз нямам романово мислене, за тази работа се желаят специфични неща, с които аз не разполагам.
Съзнателно или неверно, тези ми книги бяха наричани и романи. И то от писатели и академични люде, които рядко бъркат неумишлено.
Новата ми книга изиска още при зачеването си да бъде разказ. Едва се споразумяхме. Мирясахме и двамата, тъй че по време на писането нямаше рев и скърцане със зъби. И въпреки всичко не стана напълно нейното! В тялото на „ Късна гибел “ са вградени две паралелни романови линии за трима души. Техните влакна се усукват една към друга, съвсем без да се допират. При това всяка глава се оформя като независима и в някакъв смисъл приключена. Все едно е разказ, изработен от разкази с едни и същи герои. Във всеки случай „ Късна гибел “ даже и в моите очи стои много покрай романа. А дали в действителност е разказ, ще си решат читателите, в случай че това въобще ги заинтересува.
В „ Спомени за вода. Dm “, „ Улици и кораби. Gm “ и „ Имена под снега. А7 “ пишете за сегашното си. „ Вечерна женитба “ ни връща 100 години обратно във времето. Къде ще ни заведете с „ Късна гибел “?
„ Късна гибел “ се простира от епохата на Стамболов до наши дни. С нелинейна последователност. С ретроспекции и интроспекции. Неритмично. Понякога забавено, различен път насечено. Както в действителността, по този начин и в книгата, някои дни бучат и се вият като циклони, а след това цялото последващо десетилетие едвам се влачи под слънцето.
През дългото съвсем век и половина време на книгата светът и животът се трансформират доста. Само индивидът стои някак отвън времената и държи да ни покаже, че от прогонването от парадайса до момента нищо в него не е мръднало и той си остава все същото комплицирано уравнение с хиляда незнайни.
Времето в книгата не е нито отмерено, нито задоволително достоверно от позиция на Историята. Около любовния триъгълник на главните герои минават фигури и на действителни исторически персони, множеството единствено щрихирани. Някои са познати политически лица, висши офицери, известни писатели. Но всички те са единствено декоративни сенки. Книгата в действителност има лека историческа аура, тъй като посредством героите си наложително би трябвало да опише времето им. Но „ Късна гибел “ никога не е исторически разказ.
Какво е мястото на безконечните тематики за любовта и гибелта в цялостния план на книгата?
Под стъкления капак на любовта и на гибелта можете да сложите всевъзможни хора и събития – действителни, достоверни, въобразени. Навярно цялото човечество живее точно под този капак и по тази причина литературата толкоз обича двете тематики. Впрочем има ли други? Аз не се сещам. От обич и от гибел е изработен самият човек.
В заглавието на книгата гибелта е наречена късна, тъй като героите живеят прекомерно дълго. Малкият им живот се провира през огромните исторически събития като през нещо далечно, което едвам ги допира. Защото претекстът, дълбокият претекст на живота им е любовта. Неразгадаема, непобедима, във всевъзможни трансформи. Понякога ангелическа, различен път мъчителна. Невинаги праведна, постоянно сбъркана, от време на време перверзна. Значи – човешка. А на края на любовта и на края на индивида постоянно ли стои гибелта? На този въпрос книгата дава отговор: избирай, читателю!
В романа пишете: И последният човек, най-изпадналият, и той е една богатства новина, едно евангелие. Затова би трябвало да го четем с религия. Колко мощна е вярата Ви в индивида?
И най-красивите, и най-страшните неща на този свят са направени от човек и за човек. Няма различен център. Нито светът, нито животът имат различен избор, с изключение на да бъдат антропоцентрични. Човекът е ядката на ореха. Той е освен център, само че и смисъл самичък по себе си. Ако цялото човечество можеше да се събере наведено над една преди малко родила майка, то тогава щяхме да забележим седем милиарда индивида усмихнати едновременно! Ако ги съберем същите тези хора над бележника с първата шестица на някое хлапе или при първата чиста любовна целувка на двама млади – броят на усмивките ще бъде все същият. Обичащият цветята или животните, или водата, или въздуха, или дръжката на ножа си – непроменяемо някой ден ще осъзнае, че обича и индивида. Защото той в действителност още от основаването си е богатствата новина на този свят!
Пък и какъв смисъл има и най-красивата крайморска канара, в случай че в никакъв случай не е била и няма да бъде забелязана от човек? Човекът е освен смисъл в себе си, той придава смисъл на всичко останало.
И не на последно място – индивидът е облик и сходство на Бога. И даже да се затрие из лабиринтите на изкушенията, из блатата на омразата и из бездните на закононарушението – даже тогава му е даден късмет, както се е случило с разбойника Варава.
Писателят каквото и да седне да написа, от четиристишие до разказ, ще го направи, с цел да избави някого. Писането е избавителна задача, която стартира преди да има още обект за избавяне. По този метод писателят избавя и себе си.
В „ Ноев ковчег “ Радичков се обръща към гибелта с „ благодетелко наша “.
И тук тримата съществени герои – един недодялан преподавател, един офицер и една световна дама – намират покой едвам в края си. Макар от самото начало да са подозирали, че живеят в книга, написана от различен. Единият се помирява, другият се бунтува, третият напряко води война за авторското право над живота си. Късната им гибел ги успокоява и приютява като благодетелка.
Каквито и ще да сме – модернисти, постмодернисти или супермодернисти и свръхавангардисти, надалеч от манифестите, а от време на време и обратно на желанията на самите създатели, литературата постоянно ще продължи да възпитава. Дори когато споделя за злодеи, тя работи по наложителност в интерес на добротворство. Защото на дъното на нашето създание лежи синапеното зрънце на вярата. Обвито е то в тънката ципица на изначалния човешки боязън, че докладът за нашия живот се написа от някого отвън нас и един ден този доклад ще се окаже отвратително цялостен, без пропусната секунда. Така написа и в книгите, по този начин написа и в Книгата! Човек не всеки път си дава сметка за зрънцето и за боязънта. Но те са там, на дъното ни. И литературата непрекъснато ни го припомня. Надява се, горката, че ни е направила малко по-добри, в сравнение с можем да бъдем.
Разказвате за един дълъг и комплициран интервал, изграждате многопластови облици, засягате значими житейски тематики и всичко това единствено в границите на 240 страници. Как успяхте да кажете толкоз доста с толкоз малко думи?
Дали думите са доста или малко – няма огромно значение. Важното е да няма непотребни. От положителните книги не можеш и една дума да измъкнеш или да им добавиш. Не количеството, а мярата стои върху блюдото на читателския кантар. От Томас Ман не можем да желаеме малко думи, тъй като мисълта му е епична. Както пък не можем да чакаме доста думи от Халил Джубран, тъй като е в другия завършек на правата.
Аз не знам какъв публицист съм. Дори още не знам дали в действителност съм публицист, тъй като съм още жив. Но съм пишещ човек и по тази причина тук си признавам, че съм безсърдечен към написаното. Отдавна изгубих всякаква жалост към задрасканите, към изхвърлените думи, абзаци и страници. Нямам писателски бележници, всяка последваща страница за мен е Арктика – неовладяна и свирепа. И би трябвало да я трансформира в иглу. Виждал съм европейски писатели, които пишат на ръка, без нито една корекция по страниците. Като човек, правещ нещо от думи, по-скоро наподобявам на скулпторите – какво благоговение ме обзема, когато си помисля какъв брой остатъци от мраморния куб е изхвърлил Микеланджело, до момента в който се получи Пиета.
А и да си призная, тъй като ми се постанова да чета много (все отново преподавам литература), огромният размер на книгата ме изпълва с съмнения. Невинаги основателни, несъмнено. Но виждам, че от време на време издателите усилват с механически хитрини размерите. Така модерният човек, който чете по-малко, вероятно лекува дребната численост с огромния размер, не знам.
Но и измежду обемните, и измежду маломерните има огромни книги. Примирал съм от екстаз и над Кафка, и над Пруст. Така че не размерът, а мярата е критерият. Бих бил доста удовлетворен, в случай че и далечните, анонимни читатели, които в действителност са най-важните читатели на всяка една книга, останат с усещането че съм споделил доста неща с малко думи. Сега, когато книгата ми потегля на път към тях, тъкмо това си поисквам!
***
В огромното време на старостта прелистваше живота, с цел да се види в профил в мощните си години, да си напише оценка в последната тапия, която трябваше самичък да си връчи. И все сред три и четири се колебаеше. Невзрачен, какъвто си даваше сметка, че е, без никакви огромни качества, бе стискал цялостен живот дадената му при раждането монета и бе живял с простичкото човешко обвързване да я удвои. Явно не му бе обещано доста, щом не му се искаше кой знае какво. Той се оценяваше по средата.
Плод на дълги и засукани родови клони, които бързо се губеха в безписмовната памет на фамилията, самият Аристотел Теодоров бе станал корен на ново дръвце, от което потеглиха филизите на децата, на внуците и на правнуците му. Но тях ги фиксира вечно в последните бели страници на Библията си. Купи я малко след атентата в църквата „ Света Неделя “ и подреди всичките си мъртъвци един след различен с трите имена, годините на ражданията и смъртите, които знаеше. Поплака над името на майка си, най-мъчно му беше за нея, тогава нямаше още по какъв начин да знае каква дълга тъга го чака напред през годините. Себе си и жена си подреди с рождените години и тиренца. После добавяше всеки новороден. Много от новородените пораснаха, всички живяха, само че някои умряха и той добавяше годината след тирето. Останаха и хора към момента с по една година и тире. Кога ли и кой ли ще ги допише? Няма ли, Господи, някой да допише най-накрая и неговата втора година…
В началото се радваше, като че ли бе написал най-хубавия разказ на света, с герои, означени единствено с имената и с по две цифри, като комплицирани за разгадаване кодове, сякаш без никакви събития, само че с по цяла приключена история, тъй като зад всяко човешко име стои окръглен свят – от сътворението до края на времената му. И до момента в който съществува тази негова Библия, хората щяха да си бъдат тук, скрити зад едно име и няколко числа, запомнени, безсмъртни като литературни герои. Защото Ана Каренина като е мъртва, чунким не е безсмъртна в книгата си? На старини направи откритието, че цялостен живот бе гледал на индивида като на книга, в която има и неприятни събития, само че положителното неизбежно побеждава. Като на евангелия, в края на които и на най-големия бандит му се даваше късмет не просто да се избави, а да възкръсне. Така се и обръщаше към завършващите си възпитаници:
– Скъпи мои, пътищата ни се разделят. Запомнете от мен, че индивидът съществува, с цел да има кой да се радва на живота. И последният човек, най-изпадналият, и той е една богатства новина, едно евангелие. Затова би трябвало да го четем с религия.
Житарската търговия на татко му до войните ходя относително добре, тъй като всички помагаха. Аристотел Теодоров бе максимален и се бъхтеше в двата хамбара паралелно с татко си. Внасяха и изнасяха чували до каруците, изсипваха зърното в купчините, оттова се носеше аромат на презряло лято и на самун. Хубаво беше, оранта и сеитбата, жътвата и брашното оразмеряваха живота ритмично, като ария. Красиво бе да се живее във веригата на хляба. На нейния край Аристотел постоянно си представяше отруден, гладен и хубав човек с бяла риза, който чупи пита и раздава частите на жена си и на децата. Но две години след довеждане докрай на гимназията житарският живот стартира да му омалява. Можеше да дава повече. По време на една изтощена юлска вечеря под лозницата загатна, че желае да стане преподавател, и незабавно попита ще имат ли опция да го устоят, до момента в който учи педагогическите курсове в Казанлък. Две години са, не са малко време. Ще се оправят ли без него?
– Трябва да станеш добър преподавател, Ристе. За това ще отговаряш ти. За останалото ще давам отговор аз – каза пресипнало Лефтер Теодоров с имобилен, забит в паницата взор.
Аристотел овладя желанието си да го прегърне или най-малко да постави ръката си върху неговата. Вместо това погледна към майка си.
– Мамо, ти какво мислиш?
– Какво има да мислят майките, Ристе? Нали живеят живота на децата си! Ако остане местенце и за техния животец, тогава ще му мислят – когато отлетят децата.
– Винаги ли децата отлитат, мамо?
– Винаги, Ристе. Даже и когато край теб остават, отново отлитат. И аз дохвърчах при бащата ти през две къщи, пък виж какъв брой съм надалеч оттова.
Понеже бе приключил гимназия, записа се в последните два педагогичен класа. Живееше съвсем мизерно, пестеше пари за четирите пътувания от Казанлък до София, с цел да се види с Деляна Новакова. Пишеше й всяка седмица, тя съвсем постоянно му отговаряше, тъй че всеки ден в ранния следобяд пресрещаше раздавача с ръце в джобовете, с цел да не види оня по какъв начин треперят. В писмата обсъждаха събития, хора, книги. Той й описваше града, суровата, настръхнала верига на Балкана, която в Стража няма по какъв начин даже да си въобразиш; розовите насаждения, без които нейният Бай Ганьо нямало да има с какво да си изпълни срамните мускали,; учебната библиотека, учредена от нейния настоящ професор в София, който в миналото е бил шеф на педагогическото училище; настоящето му списание, което следяха и двамата; казанлъшката гюловица, разказана от Любен Каравелов. Спомня ли си тя по какъв начин един път толкоз смешно и не намясто я бе попитал дали й харесва неговата книга „ Българи от остаряло време “… Писа й, че в миналото, още в отделенията, я харесвал. Ама доста. После в гимназията си въобразил, че я обича даже. Сега знае, че не си е фантазирал, а това е светата истина, нищо че след онази среща с татко й пред пансиона е изгубил вяра за по-голяма непосредственост. Преди това си е представял, че ще живеят дружно, че ще имат свои деца и ще се грижат за тях. След срещата в оня хубав и злополучен дъжд престанал да се взира напред във времето и да съчинява облика на бъдещото си семейство. Да, обича я безнадеждно, затова чисто. Без упования. Не е даже сигурен дали не я съчинява, дали обича нея, действителната Деляна Новакова, или своята заблуда. Но това няма никакво значение, тъй като той е цялостен с жива обич и това му е задоволително, не желае нищичко от нея.
В получените писма обаче четеше освен нейните възпитани думи, които бяха някак хладки – нито студени, нито горещи, четеше и празните места сред тях, четеше точките и запетайките, очакваше всякога знамение някакво да стане и тя да изпусне страшните думи „ обичам те ” или техен някакъв сурогат, или премълчаване, което да ги изговаря скритом. Може пък на идната им среща в София да му ги каже, изговарянето е по-лесно от написването. Не е задължена даже да ги споделя, той желае да усети по какъв начин клокочат вътре в нея, по какъв начин кипят и напират да излязат на открито, а тя едвам ги удържа. Това искаше Аристотел Теодоров – да усети, че и тя го обича. И в действителност, когато й пишеше, че нищо не желае, лъжеше. Лъжеше красиво, безрезервно, жертвено. Защото в най-тъжните си привечерни часове, до момента в който гледаше по какъв начин мастилените контури на Балкана почервеняват в идния залез над Казанлък, си даваше сметка, че желае всичко, искаше я цялата, с очите и устните, с пръстите на ръцете й, с които завършваше нейното антично тяло, тяло на някаква каменна Галатея, оживена от нечовешката му любов. Искаше я с живота и със гибелта й, без да има по какъв начин да знае, че един ден в действителност ще я има цялата. Денят, в който тя нямаше да има към този момент нищо друго, с изключение на гибелта си.
Пишеше Аристотел Теодоров на родителите си, че ще върви до София да се види с братовчедите и с вуйна си Венка, ще остане една-две вечери и ще се върне в Казанлък. И правилно, у вуйна си нощуваше, само че оставаше за по-дълго и по през целия ден и по цяла вечер се губеше. Освен Деляна, поглъщаше и града. Столицата растеше, тежки и влиятелни здания се издигаха, Аристотел разбираше, че зад тези здания стояха пари и власт. Трамваите, електрическото осветяване по улиците в центъра, мостовете, хората по улиците бяха други, все едно са от някакво близко бъдеще, в което той бе чужденец, а Деляна Новакова бе вкъщи си. Роклите й, едната в мек колорит на тъмнозеленото, другата – с цвят на мастило, бяха мощно свити над талията, с цел да подчертаят гърдите, спускаха се по ханша и криеха прасците, те не се виждаха, само че по изяществото на глезените и на двете й ръце, които се редуваха да държат дамското чадърче, можеше да си фантазира цялостната й фигура такава, каквато постоянно я виждаше във въображението или в сънищата си.
Разхождаха се по „ Мария Луиза “ и по „ Раковски “. Това, дето се строи, вижда ли го, това ще бъде новата постройка на Народния спектакъл, в този момент играят представленията си в „ Славянска сказка “, ето там, вдясно. Ако той желае, могат да обядват тук, в гостилница „ Средна гора “, бай Георги се споделя съдържателят, тук писателите ядат и пият на вересия. Може, само че той я кани. Разбира се, тя на драго сърце се съгласява поканата да е негова. Явно се стараеше да не го уязви, без да желае, само че го правеше естествено, горе-долу красиво, както прочее се и хранеше.
Вратата на гостилницата бе отворена, тя влезе напълно свободно, без да се оглежда, очевидно доста пъти бе идвала тук. На отсрещната стена висеше бяла дъска, на която имаше окачени смешни рисунки и стихове, написани небрежно на ръка. Бай Георги ги поздрави учтиво с „ бон соар ”, нищо че бе към момента следобяд, и ги настани на една от свободните маси. Ах, възкликна Деляна Новакова, Аристотел извадил шанс, вижда ли оня човек в тил, когато се обърне, ще го познае, това е Елин Пелин. Тук идвали съвсем всички писатели, изключително вечер, по-малко ядат, повече пият и доста се смеят, майтапят се един с различен, само че най-вече с отсъстващите. Понякога и със самия княз се майтапят. Да, бивала е тук доста пъти с сътрудниците си, да пият по чаша вино и да гледат писателите, за които им преподават на лекции и в семинарите. Онези сериозните от „ Мисъл “ и те идвали от време на време, изключително откак Яворов се бил върнал от четничеството си в Македония.
Харесва ли й на девойка Новакова оня първи превод на „ Братя Карамазови “ от времето, когато те са били горе-долу деца? На него не толкоз. Дори го намира за слаб, не е чувал за преводача, някой си Йорданов, не запомнил първото му име. Но в случай че до него се постави преводът на „ Престъпление и наказване “, изработен от Моско Москов преди четири години, може да се онагледи бързото развиване на българското преводаческо изкуство. Какво мисли тя по въпроса? Ами тя избира да чете оригиналите, взема ги от библиотеката, само че е прелиствала превода на Москов и го намира за доста порядъчен. Ама той, Аристотел Теодоров, излиза ли най-малко понякога от тези свои книги? Ами че книгите може да са значими, само че въпреки всичко са доста дребна част от света. Да, той си дава сметка за това, само че там вътре, в тях, животът е доста по-интересен и несравнимо по-дълбок. Тя не има вяра в това. Да не вземе в този момент, както са тук в гостилницата, да й развие някоя поема за някой популярен инквизитор, тъй като, първо, тя е жена и не става за такава сцена и второ, гледа да се държи надалеч от тежките въпроси на Достоевски. Но, госпожице Новакова, все в миналото човечеството би трябвало да им отговори. И до тогава все ще се мъчи над тях. Ха-ха-ха, какъв шмекер бил господин Теодоров, чакал човечеството да им отговори по някакъв единствен и повсеместен метод, който би го устроил и би го успокоил. Но този отговор е доста надалеч. Толкова надалеч, колкото надалеч е въобще визията за бленуваното от него човечество. Представя ли си той какъв брой време би трябвало да мине, до момента в който кашата на едно население, да вземем за пример като нашето, се трансформира в народ? А какъв брой още ще мине, до момента в който народите станат на човечество! Защо не се откаже от човечеството, нали вижда по какъв начин то на практика всеки ден дава отговор на тези прокълнати въпроси – сякаш е тръгнало да пресушава детската сълза, а все гази в реки от кръв. Тя е песимист, небесните, високите неща няма да се решат на земята. Поне не на тази, сегашната земя. Кесаревото кесарю, божието – богу, нали по този начин споделят неговите книги. Но ето, тя пита: а човешкото – кому? И дава отговор простичко – човеку. Живеят във века не на боговете, нито на народите, а на индивида, това евентуално му звучи цинично на господин Теодоров. Но да не й придиря, тя е въздържан безсрамник.
И още нещо, снижи глас Деляна Новакова. Разбира и от писмата му от Казанлък, само че и от доста по-преди, още от гимназията, по какъв начин и какъв брой я обича и в духа на цинизма си, ще му каже, че и тя го обича, въпреки по някакъв необикновен метод. Да, обича го, тъй като и тя обича същата тогавашна Деляна Новакова, онази от предишния век, чистата. Както доста от хората не могат да реализират фантазията си, по този начин и тя ще се лута през годините към онази, отминалата Деляна. Тя не е мъртва, несъмнено, понякога даже я допира. Но двете към този момент са доста разнообразни и от време на време едвам се понасят. Дава си сметка какво е претърпял той тогава пред пансиона. Тя не отдава огромно значение на политическата омраза сред бащите им, какъв реакционер е татко й? Никакъв. Какъв либерал е неговият татко – също никакъв. Ето, той, сегашният господин Аристотел Теодоров, бъдещият преподавател, е същият като оня бивш гимназист. Просто в този момент знае повече, само че знанието не го е увредило. Има такива хора. За жал, тя не е сред тях и това е нейната неволя. В случая и негова. Но тя си го обича по оня собствен метод и по този начин ще бъде по всяка възможност до гибелта й, ще го обича някак с паметта и съвестта си. Както ще си обича онази тогавашната нейна Деляна.
Аристотел Теодоров се бе свил, не гледаше към този момент по какъв начин тя се храни красиво, не следеше очите и красивите й ръце. Май не следеше и думите й. Чувстваше се дребен. Не пред нея, а пред себе си. Защо, за какво не стане и не си замине? Защото тя все някак го обича? Ами че това е доста дребно. Запалена кибритена съчка е нейната любов до горящата факла на неговата обич. Милост някаква, трошица, подхвърлена на гладно врабче.
Но не. Продължи да стои на масата, тъй като долавяше като пеперуда с антените си, че и той за нея е значим. От напрежението, появило се в изящните й пръсти, от думите й, от смисъла им, само че и от звуковете, които ги образуваха, от гласа й, от свободата, с която изричаше всичко, заключи, че с тази особена любов към него тя се избавя от нещо, което не желае или не може да му каже, че това нещо е ужасно и че той, Аристотел Теодоров, от разстояние, измерено с години и километри, й оказва помощ, и то решаващо. С него, с Аристотел, Деляна Новакова нямаше да живее. Без него – също. И той почувства по какъв начин приема тази даденост меко и покорно, като орис.
На излизане Аристотел Теодоров не разбра бай Георги тях ли пристигна да изпрати до вратата, или по-скоро да посрещне високия слаб господин, който влизаше с няколко идентични книги под мишница. Заповядайте, господин Яворов, това ли е новото издание на стихотворенията ви с увод на господина Славейкова, за което цяла София приказва?
В различен случай Аристотел Теодоров евентуално щеше да се спре за секунди пред поета, да му изкаже възхищението си и даже да му изрецитира нещо от „ Нощ “. Сега обаче беше концентриран другаде, не трябваше да се издава, не трябваше да мълчи, трябваше да поддържа диалога с Деляна като завеса, с цел да не може тя да надзърта зад кулисите след края на драмата в гостилницата, която остави в устата му усет на смола. Заразпитва я за Стража, за татко й и всичко му се струваше доста неуместно, тъй като той по-добре от нея знаеше по какъв начин вървят работите с лозята и виното. А и какво, какво щеше да й каже на разлъка в този ужасяващ здрач, който се стичаше от полите на Витоша.
Спряха. Той взе ръката й, целуна я, само че не я пусна. Задържа я в своята:
– Винаги съм си представял по какъв начин тази ръка е изморена и по какъв начин си почива на гърдите ми. Сега би трябвало да я изтрия. Но по какъв начин се трие нещо мислено, госпожице Новакова?
– Не бързайте да триете нищо, господин Теодоров – измъкна тя внимателно ръката си. – И двамата сме чели, че гибелта ще бъде доста дълга, само че за дължината на живота нищо не знаем. Може и той да не се окаже толкоз пай. А в него, за разлика от книгите, няма художествена логичност.
Зад Баня Баши нямаше никой. Без да се озърта, с цел да види дали това е по този начин, тя хвана както в миналото двете му длани, целуна го по устните, извърна се и отпътува. Аристотел Теодоров не виждаше нито изящните й глезени, нито дамското чадърче. Фигурата й бе изгубила детайлите си, остана цялостна, а той доби странното чувство, че гледа в профил самия си живот. И промълви нещо приблизително сред молитва и проклинание: господи, няма избавление, това ще трае до самата ми гибел.
Източник: plovdiv-online.com
КОМЕНТАРИ